„Аз моята история съм я написал, та написал. Не могат да ме уязвят с нищо. От мен зависи да направя председател на парламента, премиер. Под нулата съм тръгнал. Това никой не може да ми го вземе. Гледах днес от балкона на парламента и отчетох, че самичък съм направил толкова много. Самичък. Цяла партия. Апарат огромен…” Тъй промишляваше Той, надвесен от парламентарния балкон, който в оня блажен, исторически момент наподобяваше златна колесница, понесла Него - Триумфаторът. Тази невидима триумфална колесница се носеше над кипналите овации на преторианците, предвождани от магистрати и сенатори, подир тях - каруци, натежали от електорални трофеи, най-накрая – три синджира знатни партийни военнопленници, които вече чуваха властния глас „Понеже сте истински престъпници - на колене!”.

 Такава божественост струеше откъм парламентарния балкон, стенещ под тежестта на Демиурга, на Създателя, на Твореца, който сам-самичък, ей тъй, бръкна в нищото и от всемирния хаос сътвори една желязна, непобедима гвардия, която помете всичко по пътя си. А наоколо пърхаха възбудено една орда ласкатели, лакеи и медийни мажоретки, които обожествиха неговия десен глезен, сакрализираха неговия ляв менискус, и в пристъп на обилно дитирамбене викаха като едни весталки „Грабвай секирата!”. Беше славното лято на 2009-а. Обаче дойде горчивата пролет на 2013-а. „Те (Станишев и Местан) дори не се обадиха да ни поздравят като първа политическа сила. Ако те го бяха направили, аз щях да им гласувам един глас да направят правителство, само да не се излагаме пред Европа.

 Когато аз признах грешките, които ние направихме, на първо място посочих горделивостта. Между другото, тя и в библията е най-тежък грях. Те бяха горделиви, знаейки за тази уйдурма, която са направили с „Атака”. Срам ме е за лидера на европейските социалисти, срам ме е за Лютви Местан да влизат в безпринципни, задкулисни и чрез парламентарни трикове игри, за да съставят правителство. Такъв тежък тумор от тази тройна коалиция ще се развие в тялото на държавата...” Тъй жално монологизираше бистришкият тигър пред президента, сякаш го назидаваше с някаква остатъчна страст, а фоторепортерите пронизваше с презрително присвит поглед. Няма триумф, няма ласкатели, медийните мажоретки се преквалифицираха на първи революционери.

 И никакво съчувствие от нийде се не види. Всички го изоставиха, с изключение на адвокатстващите сугаревци, георгимарковци, евгенимихайловци и методиандреевци, що изпъплиха изпод политическото дюшеме. „Аз исках да ги бия с един глас, да ги боли много”, каза „спортсменът” Борисов след изборите през 2009 г. И пожела победените да му носят сака. Защото „Аз така съм учен в спорта - ако те бият, единственото, което можеш да направиш, е да поискаш да носиш сака на този, който те е победил”. Така тигърът разбира ваджишката политика – като бой и унижение. Бий, за да те уважават, унижавай, за да те обожават. Всичко се връща, обаче. Рано или късно. В България – винаги късно, но това е друга тема. Той още не е разбрал какво (му) се случи. Победи наужким, биха го наистина. И даже не искат да им носи сака. Вече се числи към депутатите, онези „безделници, които лапат кифтаци”, и това е непоносимо. Той е опозиция и това е още по-непоносимо. До вчера всичко в тая държава зависеше от него. Слънцето не изгряваше, докато той не изкукурига. Времето не помръдваше, докато той не го нарита по задника.

 До вчера всички за всичко му бяха виновни, той – никога и за нищо. Беше неуязвим и язвителен. Блъфираше и се забавляваше. Интригантстваше и се забавляваше. Унижаваше и се забавляваше. Прелъстяваше и се забавляваше. Всяко обстоятелство, събитие, реплика, приятел, съюзник, опонент, противник или враг преобръщаше в инструмент на собственото си величие, в средство за постигането на своята цел, каквато и да е тя. Във всеки джоб имаше по една биография – една за преди 1989-а (като верен син на партията), друга – за след (като пръв антикомунист); една за пред Европата, друга – за пред САЩ, трета – за пред Русия; една - за пред правосъдието, друга – за пред подземието; трета – за пред простолюдието. В понеделник беше ляв, във вторник – десен, в сряда – републиканец, в четвъртък – монархист, в петък евролюб, в събота – евромраз, в неделя отмаряше от себе си. Беше (и е) всякакъв и никакъв.

 И това не притесняваше мат`ряла - и в неговата глава битуваха (и битуват) същите несъвместимости защото беше (и е) всякакъв и никакъв. Той беше всичко: премиер, президент, шеф на Парламента и на Конституционния съд, главен прокурор, вътрешен и външен министър, каратист, футболист, Пикасо, Ван Гог и главен пожарникар на републиката (по съвместителство). Цялата държава беше вторична функция на неговото непомерно „Аз”. И това не притесняваше мат`ряла, не го обиждаше, не го възмущаваше, напротив. Магическата фраза „Аз съм прост и вие сте прости и затова се разбираме” вдъхновяваше мат`ряла, кефеше го до смърт. И тази идилия изглеждаше безкрайна. Едно пропусна бистришкият тигър. Че както на него всички за всичко са му виновни, така и на мат`ряла всички за всичко са му виновни. Включително – Борисов. Вече. Колко подло!

Автор: Велислава Дърева

pik.bg/%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B8%D1%88%D0%BA%D0%B8%D1%8F-%D1%82%D0%B8%D0%B3%D1%8A%D1%80-news76529.html